Auditorium
Въпросите, свързани с правото на достъп на гражданите до архивните документи, целенасочено събирани и съхранявани в различните архиви, са често дискутирани в българското обществено пространство през периода на извършващия се преход у нас към съвременните демократични ценности и пазарно стопанство, който се извършва от края на 1989 г. Националният архивен ресурс е съществена част от историческа памет на всяка държава. Задълженията по формирането, системното му попълване с ценните от историческа гледна точка документални свидетелства, както и осигуряване на тяхното използване от заинтересуваните потребители, се възлагат на съответните държавни архиви. Те играят важна роля в процеса на демократизация на съвременното общество чрез реализирането на нови функции, допринасящи за осъществяване правото на информация на всеки гражданин, в това число и документната информация за миналото.
Законодателно гарантираният достъп на гражданите до информационните фондове, съхранявани в архивните учреждения, е определящ за ефективността на цялостната им специализирана дейност, а оттук — и за отношението на обществото към тях. Разглежданият въпрос кореспондира пряко с проблема за правото на достъп на гражданите изобщо до информацията от гледна точка принципите на съвременното международно право и международни отношения. Известно е, че още в «Резолюцията за свободата на информацията», приета на Първата сесия на Организацията на обединените нации (ООН), проведена през 1946 г., се отбелязва: «Правото на информация е основно човешко право и е условие за всички свободи, към които Обединените нации се стремят».
Използването на документите в качеството им на информационни източници поражда и някои специфични затруднения. От появата си в древността и досега официалните документи са основно средство за управление в дадено общество. Повечето от тези документи се създават като публични, но на практика документирането в редица сфери от обществения живот се регламентира като «непублично» — дейността на службите на реда, отбраната, безопасността на гражданите и др. Запазените и достигнали до нас архивни документи са автентични свидетелства за миналото, отразяващи в максимална степен конкретната действителност и едновременно притежаващи юридическа сила. Тя се изразява чрез свойството на всеки документ да служи като доказателство за фиксирания в него факт, събитие или процес. Поради тази си особеност, след изчерпване на оперативното им действие документите продължават да се съхраняват в съответните учрежденски архиви за определен срок от време. След изтичане на тези срокове исторически ценните документи се предават за постоянно съхраняване и използване в специализираните държавни архиви, а неценните документи подлежат на унищожаване. Ценните документални свидетелства, намиращи се в историческите архиви, по принцип трябва да се предоставят за използване на заинтересуваните изследователи и на всички останали граждани.
Освен това налице е тенденцията за постигане на прозрачност и контрол от страна на гражданското общество върху финансирането, законовата уредба и приоритетите на националните специални служби в съвременния свят, включително и върху организацията и управлението на достъпа до техните информационни ресурси (архиви). В тази насока Народното ни събрание гласува през 2006 г. предизвикалия разногласни дебати Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби към Българската народна армия. Доколко новият закон ще отговори на политическите и обществените очаквания, а също, как изпълнението му ще бъде синхронизирано с изискванията на действащия Закон за защита на личните данни, ще покаже бъдещето.
Високите технологии в информационното общество осигуряват принципно нови възможности за дигитализация на формиралите се значителни по обем традиционни документални комплекси и справочници, концентрирани в националната ни архивна мрежа. В резултат се трансформират информационните фондове на архивите, а оттук — технологията на архивната работа, както и представите за професията «архивист». Нейната социална ниша значително се разширява, независимо от «опасенията», че тази професия вече не е необходима в условията на съвременната информационна инфраструктура.
Информационните технологии и интелектуалните комуникации оказват своето влияние и върху развитието на архивното познание. Безспорно, приоритетно значение придобива «компютърната архивистика», обект на която са електронните документи и бази данни. Създаването на единно архивно пространство в инфраструктурата на информационното общество предполага свободен обмен на данни, бази данни, метаданни и пълнотекстови данни. Ето защо интегрирането на архивите в образователния процес е задължителен етап от подготовката на интелектуалния потенциал, необходим за функционирането и усъвършенстването не само на архивната система, но и за развитието на теоретичната архивистика.
Въпреки своето значение за обществото както в исторически аспект, така и от гледна точка на съвременните информационни потребности и трансформации на съответните ресурси, за повечето български граждани архивите си остават една все още почти непозната институция. Интересът към тях в публичното пространство напоследък е обвързан предимно с «отварянето на досиетата». В същото време приемането на необходимия нов архивен закон, за който през изминалите години бяха подготвени няколко проекта, се отлага постоянно. Трябва да се подчертае, че липсата на адекватно архивно законодателство задълбочава кризата в областта на архивното ни дело. Остарялата нормативно-методическа уредба, наследена от предходния тоталитарен период, в значителна степен затруднява дейността на държавните институции и архивите по формирането, съхраняването и ефективното използване на националния документален и архивен ресурс, включително и извършването на дигитализация на традиционните документални комплекси и справочници към тях.